Мартин Заимов стигна до втория тур на последните редовни избори за кмет на София срещу Бойко Борисов. От 2007 година е заместник-председател на общинския съвет на столицата. Работи като банкер. Председател е на борда на една от основните търговски банки у нас. Той е първият шеф на валутния борд, който доведе до финансовата стабилност на държавата през последните 15 години. Ще има ли втора вълна на кризата и докъде могат да стигнат бунтовете в Англия и Франция, попита вестник Супер 19 минути.

Какво се случва с Мартин Заимов?

Приключва мандатът ми на общински съветник след два месеца. Основната ми работа си остава председател на надзорния съвет на европейската банка Société Générale в България.

Ще се кандидатирате за кмет на следващите избори?

Не.

Как приключвате мандата – доволен, недоволен?

Не съм доволен.  Направил съм може би до 20-25% от това, което съм можел да направя и 5% от онова, което е трябвало да сторя. Със сигурност съм можел да направя 3-4 пъти повече.

Някой Ви попречи или просто Вие не се постарахте достатъчно?

Това е труден въпрос. Със сигурност усещането ми е, че всички са ми пречели, но това няма значение. Когато човек е убеден в това, което прави, негово задължение е да убеди останалите. Не е тяхно задължение да го слушат и да му вярват. Предполагам, че съм можел да положа по-голямо усилие да няма разделение между СДС и ДСБ в Общинския съвет,  хората от ГЕРБ да се професионализират малко повече. Много неща съм можел да направя, но в един момент съм загубил желанието и волята за това.

Защо?

Защото усещането, че си срещу стена е неприятно усещане и за да го преодолееш се иска много воля.

Или поне подкрепа отнякъде?

Подкрепа не можеш да очакваш. Тази работа, когато човек я прави съвестно, тя е жертвоготовна работа. Аз винаги съм искал и съм се надявал да имам съмишленици, но това са химери. Особено, когато се опитваш да бъдеш реформатор -  българското общество е безкрайно консервативно и ако имаш реформаторски подбуди, безсмислено е да очакваш подкрепа.

Основната причина да се окажем на опашката на Европа по многобройни показатели е липсата на желание и на воля за промяна, както у политиците, така и у мнозинството нормални хора. По тази причина общества, които не просто са били в комунизма, а са били част от най-ужасната му форма - Съветския съюз, изведнъж се оказаха с много по-напреднало развитие от нашето. Защото не са консервативни и имат воля за реформа.

Например?

Балтийските републики. А всъщност те са много по-малки страни, с по-малко ресурс. Дори от климатична гледна точка са много по-трудно място от България. Но може пък и това да им е помогнало. Въпреки че винаги се надявам, че човек може да работи и без камшик. В случая камшикът са институциите. Те са най-важното нещо за доброто функциониране на държавата. Те са тези, които карат обществото да работи. Балтийците изградиха модерни институции, а ние си останахме с наследените от комунизма.

Защо Франция и Германия не успяха да се споразумеят за еврооблигациите, ако финансистите смятат, че само те са спасението за еврото и за Европейския съюз?

Въпросът касае емисията на общоевропейски облигации. Точно както еврото – общата валута – така и тези облигации водят след себе си по-висока степен на интегрираност и същевременно позволяват на най-големия и стабилен член на съюза да има повече влияние.

Логично е тези, които от една страна не биха искали да имат по-висока степен на интегрираност, а от друга не искат да допуснат влияние върху тях самите, да не са склонни да подкрепят такава идея. Но това е един много бърз и повърхностен отговор на един сложен въпрос.

Ще има ли нова вълна на кризата?

Зависи какво разбираме под „криза“. Дали разбираме невъзможност да се върне онзи ентусиазиран консуматорски период от края на ХХ и началото на ХХI век? Аз се надявам да не се върне. Въпросът е каква тежест даваме на желанието да консумираме от една страна и каква  – на нуждата да бъдат защитавани околният свят, природата, другите хора. Докато не си зададем тези въпроси и нямаме ясна представа какво става с ресурсите на тази планета, говореното за криза е общо говорене, без да е ясно за какво всъщност става дума.

Освен това би могло да се интерпретира, че до момента, в който хората не негодуват - няма бунтове и война, няма и криза. Това, че доходите са намалели, не означава криза в този контекст. Ако под „криза“ разбираме рецесия, намаляване на растежа или спад, пак, за съжаление нямам конкретен отговор.

Защото аз не вярвам във важността на растежа. Тъкмо обратното, вярвам в това да няма фетишизиране на растежа. Защото той се свързва предимно с увеличаване на консумацията, а не на инвестицията.

Добър пример е германското общество, което от 20 години показва способност да консумира по-малко и да инвестира повече. Растежът им се базира именно на  отношение към света, което аз много уважавам и считам за вярно. Очевидно е, че в икономически смисъл Германия не е в криза. Също Швеция, Холандия, Норвегия (изключвам трагедията, която се случи там).

Моят отговор на въпроса дали ще има нова криза, в този смисъл, е, че неизбежно, в целия свят, включително и в страните, които отчитат голям растеж – Китай, Бразилия, Индия, ще се осъзнае невъзможността на този произхождащ от Просвещението модел на така наречен Прогрес. А именно той е основната идеология на  Индустриалната революция. Този модел е погрешен и няма бъдеще.

Трябва да се научим да живеем по друг начин. Защото  прогресът сам по себе си не създава благосъстояние в смисъла на уважение дали към Бога, дали към човека, дали към природата... Но при липсата на това уважение, нищо няма смисъл. Има едно изпразнено от съдържание съществуване.

Има ли криза в България?

Отговорът е същият, въпреки че ние имаме по-скоро политическа, отколкото икономическа криза. Имаме криза на стойностите в още по-голяма степен от останалия свят.  Има огромна манипулация на общественото мнение, загуба на ориентир кои сме, къде отиваме. Защо вървим в тази посока, а не в друга.

Не знаем кои сме, главно защото оставихме многобройни неизяснени въпроси по отношение на близкото минало... Две десетилетия след 10 ноември над 25% от обществото смятат, че комунистическият период е бил един добър период, 35-40% от обществото смятат, че този въпрос не е важен. Това от моя гледна точка е политическа криза. За факта, че не знаем къде отиваме, съдя по поведението на политиците.

Въпреки, че преди няколко години успяхме да станем част от развития  свят, след това просто няма амбиция да допринесем с нещо на развития свят. Аз почти не се сещам за български политик, който има способността или дори интереса и видимото желание да покаже някакво влияние върху света извън България. Ние политически сме спрели да еволюираме.

Липсата на политика е синоним на политическа криза, т.е. липсват хора с убеденост и ясна представа какъв интерес трябва да защитават. Медиите са покварени като политиците, играят в една безпринципна игра, която дава все по-лош резултат.  Медиите и политиците са в порочен симбиоз, създаващ една все по-отдалечена от нормалните хора говорилня.