15 ноември  – 17 декември 2010г.
Откриване – 15 ноември 2010 (петък)  с вернисаж от 15:00 ч.- 19:00 ч.

В изложбата са представени проекти, скулптурни инсталации и малка пластика на Георги Донов - показвани и неизвестни от последните двадесет години насам.

Работите са част от ретроспективната изложба на Донов, която предстои следващата година по повод на неговия 50-ти юбилей.
 
Негови работи остават в едни от значимите колекции на съвременно изкуство като – Ватикана, Кунстхале-Виена, Музея за съвременно изкуство – Виена /MOMUK/ колекция Мобилтел, всички държавни и общински галерии в България, частни колекции в САЩ, Европа и Азия.

Сред авторите, които през 80-те години нанесоха първите удари върху конвенционалното изкуство, осъществиха сериозни размествания за пробив на модернистичните идиоми като изказ в скулптурата, името на Георги Донов (р. 1961 г.) е емблематично. Неотдавна беше времето, когато неговите 10 глинени компютъра заедно с класически изчистения бюст на Джон Атанасов бяха изложени при откриването на “Българския Великден” и с иронията и универсализма на внушението смазаха нашите представи за собствения ни модел полупатриархално мислене. Намерена е конфликтната точка между идилията на собствената ни представа за самите нас и урбанистичните и високотехнологични конвулсии от съвременен тип.

Ученик на Любомир Прахов, завършва Художествената академия през 1992 г, но се откъсва категорично от доминиращата у нас художествена практика – почти невъзможно е да търсим допирни точки. Въздействието на скулптори като Йозеф Бойс, Сианис Кунелис и друг тип концептуалисти несъмнено е въздействало по един парадоксален начин – обръща погледа му към възраждането на една национално- философска традиция, прекъсната в логиката на културистичното ни мислене още през 14 в.

В противовес от западния дискурс на мислене, назован от Донов като католическо, той извежда източно православната представа за исихастично постигане на смисъла (използва тезата на Теодосий Търновски,чиито практики счита автентични на еволюцията на българския дух) – чрез съзерцание да се откъснем от разказността и риториката като превърнем безмълвния досег в сакрален и мистериозен акт, изчистен, но балансиран с ярка сетивност. Затова материалът, с който работи предимно – гипсът, има насечена, грапава, вътрешно напрегната повърхност, която буквално удря изнежената свръхчувствителност. Състоянието исихия, заимствано от психофилософските практики на Теодосий Търновски, рязко се отличава и от подхода на японската скулптора (или тази в Индонезия). Типично източното медитиране предизвиква изчистването на въображението, концентрирайки се върху белотата на една стена, което довежда до свръхстерилност, опредметяване на тишината и аскетична пестеливост. При наличието на тези елементи Доновдобавя изображението, баланса с детайла и контрапунктуалността на фигурата.

Неслучайно той директно използва изображението на монаха като жива скулптора в състоянието на смирение, като търси да опакова критичната точка на “прехода” към невидимото, което недвусмислено го свързва с модернистките икони на Джакомети, Калдер и др. Това усилие е особено характерно и при конструктивната му пластика от по-абстрактен характер, където се включват не само ажурната “рисунка със силови линии”, но и пространството и гравитацията. “Прехода” към това което предстои извеждат скулпторите му изчистени почти като математически оголени формули отвъд времето и променимостта.

Цикълът “Риби” например загражда между “глава” и “опашка” завихрянето, сблъсъка, експлозията на пространството. Често употребим е принципа на пирамидалното окачване (право или обърнато), където задачата е да се постигне едно “максимално разширяване на баланса” чрез изключително осезаеми симетрии, които включват гравитацията и потенциалното (неподвижното, загатнатото) движение.

Диапазонът на търсенията му е изключително широк – включва проектите му за намеса в градското пространство като рисунки и постери, което според него е добавъчно измерение, отвъд четириизмерния ни познат свят. “Къде е моя метод на художник? Обществото е социална пластика – вземаш една топка глина, притискаш я към една пресечена местност и всичките белези на релефа са отпечатани върху нея. Моето изкуство трябва да осъществи това, притиснато в социалната среда. Нахлуха високите технологии, автомобилите, трамвайните жици – хоризонтът е друг, а всичко това се връзва с туземното ни усещане...”

Сакралността на град като София, където са кодирани литийните шествия, мистерии-празници, обредността на гърци, траки, римляни славяни – го провокира неудържимо в сблъсъка си с днешната технологичност. Според него еволюцията е възможна само като еволюция на мисълта. Но той не робува на публиката – модерното изкуство според него подава ръка за разговор, въпреки че не всеки е готов да я поеме. Двудялбата на елитно и масово изкуство за него е един от инструментите за видиотяването на човека, за да е управляем от импулсивно пропагандни техники. Донов разчита на “размишляващия” човек, който има пластична култура и макар да търси “разбираемостта”, не винаги и слугува. Борбата за “истината” го води към това да”кастри” фактите от конструкцията на пластичното мислене, като оставя само пестеливият “рибешки гръбнак” на движението като функция.

Преподавател е в Нов български университет – води експериментален курс за връзките на скулптурата с другите типове изкуства като учленява това своеобразие най-вече при взаимоотношенията с театъра.