ВИЖ ВИДЕО ТУК!

- Здравей. Запознахме се на Олимпиадата в Париж. Беше денят след твоя триумф и ми направи страхотно впечатление, че ти си носиш медала. Твоят сребърен медал, разбира се, е страхотно постижение, но си представям, че много българи не биха харесали нищо извън златото. И само злато и никакво сребро. Аз си казах: "Брей, това момиче е много зряло за годините си и въобще.” Защо не е задължително човек да бъде първи на всяка цена?

- Първо, искам да благодаря за поканата. Много ми е приятно да съм тук. Аз преминах през толкова много предизвикателства и всякакви трудности в спорта и в цялата си кариера, че реално за мен спечелването на този медал не беше просто спечелване на медал от Олимпийски игри. А една победа над всички тези трудности и предизвикателства, над моментите, в които съм си мислила, че може би няма да стигна никога до Олимпийски игри и че може би никога няма да се докосна до този медал. Просто бях много щастлива от това, че показах на себе си, че няма нищо невъзможно, че се преборих и преминах през тези предизвикателства и нямаше никакво значение какъв е цветът на медала.

- Ти и преди беше известна, но след Олимпиадата - много повече. Защо според теб за младите хора, пък и за българите изобщо, съществува такъв култ към известността? Всички искат да бъдат известни, независимо с какво. Как си го обясняваш?

- Между другото, само ще кажа, че да си известен не е чак толкова готино, колкото си мислят. Аз никога не съм се стремила към това да съм известна. По-скоро исках да съм много добра гимнастичка и да съм най-добрата. Според мен бъркат по някакъв начин може би известността с това, че ще им е лесен животът и че ще им се получават без много усилия нещата. Което изобщо не е вярно. Всъщност, за да станеш истински известен и да допринесеш по някакъв начин с това, което можеш на обществото, ти наистина първо трябва да се специализираш в дадена сфера. Да работиш много, да постигнеш дадени резултати или по някакъв начин да се докажеш в тази сфера, за да станеш известен. И смятам, че това има много по-голяма стойност и е много по-голям начин да бъдеш в полза и на бъдещото поколение, да даваш добър пример. Отколкото просто да събереш много лайкове и много последователи в социалните мрежи. Това е изключително плоско и всъщност не ти носи никакво щастие.

- Много се говори за Gen Z. Какво е специалното на Gen Z? Питам те, защото ти си Gen Z. Кое специално нещо усещаш в себе си и в хората, които са от твоето поколение?

- Аз, понеже изобщо не следя Gen Z, Millennials или както бяха другите поколения, всъщност днес разбрах, че спадам към категорията Gen Z.

- Открихме ти тази тайна...

- Смятам, че това е едно наистина доста различно поколение, съдейки по моите родители. Просто това си е друга епоха, нали? Епоха, в която вече има мобилни телефони. Пък за нашите деца вече не знам какво ще бъде. Сигурно наистина ще има летящи автомобили.

- Най-вероятно да. Ще се телепортират...

- Просто гледаме наистина по съвсем различен начин на нещата. Аз даже правя разлика между това аз какво дете бях и сегашните деца какви са в залата. Това, че всичко очакват да им се даде на готово като информация. Те просто не са научени да търсят, да трябва да седнат да прочетат нещо, за да разберат. Те просто - буквално правят така – пишат на Chat GPT нещо и го разбират в същата секунда.

- А ако Chat GPT лъже, какво правим?

- Chat GPT обикновено лъже. Доколкото разбрах, той разсъждава като човек, нали? Той не е безгрешен. Но много е важно децата да знаят, че винаги трябва да си сверяват информацията и не трябва да вярват на всяко нещо, което прочетат. Трябва да имат такова мислене и наистина да да търсят сами истината.

- Да свържем тази тема с друга, много обсъждана и много актуална, за дигиталната пандемия, за нашата зависимост към устройствата, които непрекъснато са ни в джоба. Аз ти се извиних, че не си гледам съобщенията, докато говорим, гледам си въпросите... Но наистина имаме такава зависимост всички, развили сме я. Как ти се отнасяш към това? Имаш ли го? Какво наблюдаваш в хората около теб?

- Конкретно в залата устройствата са забранени. Реално ние търсим една истинска концентрация от състезатели и треньори в тренировъчния процес. Няма как може би устройствата да излязат от нашия живот, защото те просто са станали част от него и ги използваме за толкова много неща. Всъщност те много ни помагат и улесняват нашия живот. Но да, усеща се това, че вече се губи личното на моменти. Наистина хора, седнали на маса, приятели се събрали и всички си цъкат на телефоните някак си. Смятам, че трябва човек наистина да разграничава кога работи, кога използва тези различни електроники, камери, няма значение какво е. И кога наистина той е със семейството си, с приятелите си, има нужда просто да комуникира очи в очи с даден човек.

- Според много хора и според психолозите част от агресията в обществото се дължи именно на това, че ние не комуникираме лично. Това, за което ти говориш. Общуваме само виртуално или предимно виртуално и оттам те си обясняват този бум на агресията. Други казват, че е заради коронавируса, който ни затвори и ни вкара в устройствата. Как си обясняваш ти този бум на агресия в обществото и какво е агресията за теб? Страх, зависимост, нещо друго?

- Нямам може би точния и най-правилния отговор на този въпрос. Не съм сигурна, че някой може би го има в момента. Със сигурност е много по-лесно да комуникираш през телефона, когато ти си силен, не си изправен пред човека, който да кажем, ако не му хареса това, което му кажеш, може да ти удари един шамар. Много по по-уверен ставаш по този начин, което може би допринася и за минаването на тази граница, нали? Ставаме може би по-раздразнителни. Не знам. Аз съм забелязала въздействието на телефони и таблети и всякакви екрани върху малки деца под тригодишна възраст. Реално при тях всичко се забавя, те са като хипнотизирани. Гледат някаква детска песничка на телефона и ти му говориш, а то се държи все едно ти не съществуваш. Предполагам, че може би има някакво такова въздействие и върху възрастните.

- А агресията как ти си я наблюдавала? Как ти се струва: страх, зависимост или пък сила, както мнозина мислят у нас за съжаление?

- Това е мое лично мнение. Не твърдя да съм права, но по-скоро за мен това е един вид сила. Чувстваш се по-силен от останалите. Не смятам, че това обаче е начинът. Агресията никога не е решение. И никога не е помогнала на човек да да вземе правилното решение за живота си. Напротив, аз смятам, че в комуникацията има далеч по-голяма скрита сила.

- Вярно ли е, че преди години си участвала на състезания със счупен крак? Понеже говорим за сила, какъв вид сила е това? Сила на вярата, собствена сила, лична сила вътре в теб или нещо друго?

- Да, вярно е това. Беше първото ми голямо международно състезание като девойка. Бяхме в Букурещ и преди третия уред. Нашият многобой е от четири уреда уточнявам за зрителите, които не са толкова запознати със спорта. Преди третия уред всъщност стъпих накриво при загрявката. Настана една лека паника какво точно се е случило. Докторът дойде да ме преглежда,но в същия момент ми съобщиха името и аз просто отидох и играх. Та излизайки от терена, кракът ми се беше подул и просто ни посъветваха да спрем участието на това състезание. Играх, защото не исках да се показвам слаба. Може би това беше нещото, което ме държеше. Толкова бях работила, че исках наистина да застана и да покажа, че мога да се справя с тази ситуация. И въпреки някакво временно неудобство, аз мога да го направя. Но личният ми треньор взе правилното решение в този момент да прекратя, тъй като здравето ми е преди всичко и все пак това ми е първо състезание, тепърва трябва да ме съхрани за големите участия при жените. Когато се прибрахме, веднага отидохме в Пирогов и се оказа, че от костта ми, от една от костите ми на стъпалото, почти цяло парче се беше откъснало и тя се е държала на много малко. Така че наистина може би тогава и Господ беше с нас!

- Тоест вярата в теб и вярата в Господ са помогнали. Питам, понеже много се дискутира сега темата за предмет в училище, свързан с доброто, вярата и така нататък. Какво е твоето мнение?

- Вярата е много силно нещо. Не го казвам само от религиозна гледна точка. А като цяло ти да вярваш, че си способен да направиш това, което искаш да направиш. Наистина това ти дава вече една съвсем различна увереност и енергия. Тогава не вярвам да има нещо, което да може да ти попречи. Ако ти си уверен, че това нещо можеш да го постигнеш, колкото и хора да са застанали пред теб и да ти казват: "Няма как да стане”, ти няма как да им повярваш. Ще намериш начин да го направиш. Ако обаче самият ти не вярваш, имаш съмнения дали си достатъчно добре подготвен, дали си достатъчно силен, дали ти е писано така да се случи или не ти е писано, колкото и подкрепа да имаш, няма да станат нещата.

- Да свържем това с мои наблюдения върху Лили Игнатова, когато се отказа на твоите години - общо взето - от кариерата, в твоя спорт, постигнала супер много неща. Отказа се на върха на света. Нейният тогавашен приятел беше приятел на нашите и съм я наблюдавал... Дали според би могло да има нещо, което да ти донесе такова щастие или такъв успех? Как планираш живота си, за да се чувстваш пак на върха на света?

- Преходът със сигурност е много труден и първоначално си малко като изгубен. Винаги досега си имал конкретна цел: тази година имам това и това състезание, догодина почваме това, това, това, това... И сега изведнъж просто се отказваш. Ти си постигнал всичко, което си мечтал до този момент. На 20 или на 25 си - няма много чак такава голяма разлика. Тепърва ти предстоят толкова много години. И оттук - нататък накъде? Наистина това е един много труден момент... При мен, някак си се случиха доста лесно нещата, защото получих много покани за международни лагери и мастър - класове . Започвайки да ги провеждам, всъщност пак стана случайно, получих възможност да започна като помощник на г-жа Маркова в националния отбор - нашия старши треньор. И някак си много естествено си дойдоха при мен нещата - отказването с вече треньорската реализация. Не мога да кажа, че до този момент съм изпитала емоция, която да замести чувството да си на върха като състезател, но се надявам да я изпитам като треньор.

- Дай Боже! То ще е сигурно още по-голяма радост, защото казват, че треньорите са много повече вътре в състезанието от самите спортисти. И твоят пример със счупения крак, който ти не си усетила, докато си изпълняваш нещата, вероятно е нещо такова. Тоест, твоето бъдеще е гимнастиката? Не смяташ с нещо друго да се занимаваш на този етап?

- Да. Харесва ми работата в залата. Харесва ми давам съвети на състезателите и от това, което съм преживявала, и от това, което виждам в момента отстрани. Има много неща, които като състезател не съм се замислила всъщност за треньорската работа и не съм ги приемала може би за нещо кой знае колко важно. Сега вече, поглеждайки от друг ъгъл, разбирам всъщност колко е трудна треньорската работа. И да, иска ми се наистина да се занимавам, да се развия в тази сфера, да стана добра и, дай Боже, наистина да имам късмета.

- Дай Боже, твоите момичета да стигнат поне до сребърен олимпийски медал. Дано.

- Дай Боже, първо да стигнем до Европейско, до Световно, пък да спечелим квота за Олимпиада. Вече наистина е и Божа работа, и късмет, и мотивация от самите състезатели. Много е комплексно, но с малки крачки може да успеем.

- Много ти благодаря! Пожелавам ти всичко да бъде супер и да бъдеш винаги на върха на света, ако е възможно.

- Благодаря много!

Борис Ангелов

*Проектът „Агресията като зависимост” на Сдружение „Екопрограма” се осъществява с подкрепата на Министерството на младежта и спорта по Националната програма за изпълнение на младежки дейности по чл.10а от Закона за хазарта (2023-2025). (НПИМД-КО1-ОБЛ-028/2025, Договор №25-00-38/09.09.2025)