Не знам кой е превел романа на Камю, а оттам и заглавието на премиерния филм на Озон като "Чужденецът" и какви доводи за интернационална солидарност към работниците и селяните от Народно-демократична република Алжир в предишната й битност на френски протекторат са го водели, но истинското название трябва да бъде Чужд.

Защото става въпрос за толкова актуалната тема дали, когато бъдем верни на Себе си и на Истината, ставаме Чужди на хората.

Свой - Чужд изобщо е една дилема, която се правим на забравили през последните години. А това е огромно лицемерие в едно толкова разделено на хейтърски лагери - и то по всички теми - общество на кенсъл културата. В което никой не разговаря с никого ефективно, защото никой не слуша и не изслушва другия. Просто го приема за Чужд.

Гледах едва снощи, на предпоследната прожекция от Синелибри филма, с който фестивалът откри най-успешното си издание до момента. Разбира се, няма да разказвам съдържанието, а ще се опитам да предам "вайба"/ усещането/ преживяването/ впечатлението от него.

На първо място поставям стила на Озон. Филмът не е просто и маниерно черно - бял. И то открай - докрай. Той е черно - бял именно заради по-горе посочената дилема за избора между себе си и другите, истината и лъжата/лицемерието. И съвременното й звучене, поне отекването й в мислещите глави, ако не друго.

Разбира се, безцветността подчертава и характера на епохата - 30-те години, едно уж щастливо и безгрижно време, уж една златна ера между двете световни войни. И може би, в по-дълбок смисъл, точно защото филмът разказва за това какво води до края на подобни епохи и до началото на големите войни.

На второ място, без да ги степенувам, разбира се, е главната роля на намиращия се винаги в точното време на точното място, независимо от сюжета, времето и пространството Бенжамен Воазен, който прави върхов образ след върхов образ във всеки следващ свой филм.

Оставете какво обяснява в интервютата си за притесненията да се потопи в дълбоките води на прославения роман и да пресъздаде героя му на екрана. Момчето, което дори няма 30-те години на персонажа, се справя феноменално. Без да трепне - в случая дори буквално - изисква го и ролята.

Режисьорът е посветил вниманието си на него. Снимал е като да прави кино-визитка на своя любим актьор. Обаче го е сторил така, че това е абсолютно разбираемо и само помага на филма. Воазен е като каменен на екрана. И точно какъвто трябва да бъде.

Дали именно той ще се превърне в новия Ален Делон за френското и за европейското кино, след като големият стар играч отлетя? Доста вероятно изглежда със скоростта, таланта, умението и категоричността, с която превзема екрана...

На трето място идва сюжетът, "разказът", както гласи поредното тв клише у нас. Но за него, както се разбрахме в началото, няма да разказваме. Прочетете книгата или още по-добре - изгледайте филма. По някакъв начин за същото иде реч във вече описаните от нас хитове от Синелибри: Франц, Помилването, че и в Магьосника от Кремъл, и в Най-богатата жена на света, и в Изчезването - истинската история на доктор Менгеле, който взе наградата на феста. Все филми за човека, който казва Истината и заради това става Чужд, докато хората предпочитат (и даже обичат да) вярват, ако не в лъжи, то в лицемерие...

След като размислих върху всичко, прочетох английския превод на френското название L'Etranger и той наистина е The Stranger, не The Foreigner.

Прави сме били значи. Разбрали сме за какво иде реч.

Борис Ангелов