Той е на 35. По-скоро митичен, отколкото истински познат. Легенда в ъндърграунда, където е градил по-голямата част от биографията си. МВР и медиите са бетонирали визитката му като шеф на охраната на Христофорос Аманатидис-Таки  и като такъв – главатар на наказателната бригада „бандата на чуковете”, въвеждала ред сред крадци и наркодилъри. Не е арестуван, не е съден.

Знае се един сигурен факт – през август 2004-а брат му Славчо е прострелян пред очите му и по-късно умира в неговите ръце (за тази трагична история BIOGRAPH разказа в първия си брой – бел. ред. ). Днес единият син на Любомир се казва Славчо, а тялото му е покрито с татуировки, които увековечават братската обич.

Поводът да говоря с Любомир не е някой обезобразен дилър, нито бившият му шеф Таки. През последната година Симеонов опитва да излезе на светло с ново начало – бой на ринга, с правила, победи и загуби, с публика. Срещаме се минути след като е награден от Maxfight с плакет – „Любимец на публиката” за 2011-а. Гледа отличието с неподправено вълнение и признава, че чувства неудобство.

Заедно с него награди за изявите си в ММА са получили най-дългогодишните и титуловани български бойци – Станислав Недков – Стъки (единственият българин с  победа във веригата UFC), Росен и Румен Димитрови- Близнаците, Благой Иванов-Багата (току що е отбелязал поредна победа в Русия), Атанас Джамбазов - „боецът с най-много нокаути”. В тази компания Любомир, който има две срещи в ММА, смутено обяснява, че е „пълен аматьор около тези хора, които са изляли тонове пот в годините”.
Изглежда искрен в опита си да покаже, че има реална преценка за себе си и не се е взел насериозно.

- Бягаш ли от нещо в ММА, Любо?

- Нищо не се опитвам да променя. Опитвам нещо ново. ММА ме кефи, има и бъдеще. И аз, като всички, искама да се реализирам навън.  За там драпат всички бойци, към САЩ. Скъсал съм с охранителните фирми.

- Как се „къса”?

- Всъщност, не съм се връзвал. Бил съм охрана (шеф на охраната на Таки и медийно известен като тартор на „Бандата на чуковете” б.а). Работил съм всеотдайно, на сто процента. Но ако шефът ти прави нещо нередно, примерно, а ти го пазиш и ти ли си виновен?! Примерно говоря. Е, буйни момчета сме, не сме ангели, но има много преувеличени неща.

- Защо ти викат Чука? Твърди се, че е заради наказателните акции срещу провинили се  в ъндърграунда.

- Набивал съм се на очи с физика и със сила. Е, силен съм, наистина. И колкото и да не ми се иска, нарицателното Чука си остава. Не казвам, че не съм се бил никога, може и да съм ступал някой наркоман, надувка или столичен гъзар, но не съм от тези дето ходят по дискотеките да бутат хората и да си търсят повод за сбиване. Не тренирам лош поглед пред огледалото. Когато е имало ситуации, гледал съм да съм прав, и човекът отсреща да знае, че съм прав.

Бяха времена, в които шамарите и уличния бой бяха начин на комуникация. Нямаше друг вариант. Но сега сме 2012-а и вече като ме препсуват на светофара вместо да скоча да се разправям, просто ми става смешно.  И сега имам авторитет в средите, имат респект от мен. Сигурно, защото съм силен, но и защото знаят, че не съм направил нищо без причина. Преди усещах страха на хората, сега по-скоро виждам  притеснение от това, че съм силен, с труден характер и мъжка дума. Когато ме опознаят, стават дружелюбни с мен и разбират, че не ям хора.

- Как се разделихте с Таки?

- Стиснахме си ръцете и всеки си пое по пътя. Е, не беше точно ръкостискане, стана по интернет... Но по тази тема няма да говоря повече. Получил съм отношение от него, той от мен е получил на сто процента концентрация.

- Вярно ли е, че сте го завивали с огнеупорни одеала, че е ходил с каска, от страх да не бъде убит?

- (Смее се дълго) Не сме го завивали с одеала, то не се и налагаше, можехме да го закрием с тела. Е, някоя бронежилетка може да сме слагали, ама чак одеала (пак се смее). Работата ни ангажираше цялото време, не е никак просто, както си мислят хората отстрани. Няма да влизам в подробности как се пази такъв човек, но само ще ти кажа, че едно от нещата, които никога не биваше да допускаме, е той да бъде сниман. Защото ако има миг за фото-кадър, значи има възможност и за смъртоносен изстрел. Фотоапаратът е както снайпер, само позицията на ръката е различна. Щом не е „сниман”, значи сме си свършили работата добре.

- Липсва ли ти нещо от тези времена?

- Не. Само брат ми. (Славчо Симеонов е прострелян смъртоносно пред очите на Любомир през 2004-а - б. а) . Знаеш ли, че той почина в ръцете ми?! Тогава целият ми свят се срина.  Всичко рухна. Все едно някой мина и ми нарита пасъчния замък и в този миг приключиха мечтите ми, представите ми за живота, плановете ми. Трябваше да започна от нулата.

Да градя ценностна система, нови неща, в които да вярвам. Близо две години не говорех с никого, а и хората се притесняваха от мен и много, много не ме приближаваха. Тогава виждах не страх, а ужас в очите на всички, които все пак трябваше да общуват с мен по някакъв повод. Смразявах ги. Сложих всички в графа лицемери и гадове. Така започнах да пресявам. Дълго време мина докато стигна до извода, че животът е за живите, че не трябва да се предавам, че искам да продължа. Спаси ме това, че не спрях да тренирам.

Амбицирах се, исках да съм стойностен човек, да докажа, че съм читав, а не някакъв ненужен отпадък. Започнах да чета книги, мислех дори да уча психология, купих си учебниците, прехвърлих и тях. Имах много въпроси към себе си и света, и търсех отговорите. За някои намерих. Поулегнах. Вече не избухвам толкова лесно, даже мисля, че се научих да броя до десет.

- Независим ли си, ти ли определяш посоката  на живота си?

- Все още не съм толкова независим, колкото бих искал да бъда. Мога да кажа, че сега взимам повече решения сам за себе си, отколкото преди. Видал съм 2 и 200 и със сигурност знам, че материалното не е най-важно. Разбира се, имам пари, спонсорите ми са хора с абсолютно чист бизнес, няма да ги спомена, защото не съм говорил с тях. Но не ми трябва кой знае колко, за да се поддържам във форма, да се храня и да тренирам.

- Какво дете беше?

- Учех в 39-то училище в „Младост” 2 и помня как в първи клас другарят Гайдарски ми даваше пари да си купя захарно петле, само и само да не съм в час.  Знаех всичко и разсейвах останалите. И до днес чувството ми за хумор не винаги е добре разбрано. Не обичам да засягам хората, стремя се да не прекрачвам границата.  Понякога не разбират, че на вид сериозни реплики, са просто шега. Като обидя нягого, после ми е гадно и търся начин да се извиня. Казвам истината в очите и не ме е страх да кажа: - Извинявай. Ако съм сбъркал.