„Wild Horse Nine“ на Мартин Макдона стана първата сензация на конкурса, „Ink“ предизвика раздразнение, а „Bucking Fastard“ - умиление.

Още в самото си начало, 83-тото издание на Венецианската мостра на киното (2-12 септември) направи страхотен подарък на публиката и на критиката, които, този път, в пълен синхрон, тутакси започнаха да сипят суперлативи за играта и персонажа на Джон Малкович във филма Wild Horse Nine на Мартин Макдона. Известният със своята ексцентричност актьор показа, че на своите 72 години притежава не само таланта, но и силата да изиграе човек, който предчувства края на живота си и старателно го подготвя.

Това се случва по време на специалната мисия, в която шефът на ЦРУ Ем Джей (Стив Бушеми) изпраща дългогодишните шпиони - по-възрастния Крис (Джон Малкович) и по-младия Лий (Сам Рокуел) - на специална мисия в далечния Великденски остров. Там, сред изумителните каменни фигури на човешки глави, известни като статуите на Моаи, се разиграва страхотен „черен“ уестърн. Със задължителните пистолети, преследвания с коли и коне – тук мълчаливи свидетели на човешката глупост, случваща се пред учите им.

Крис е ветеран и хладнокръвен убиец, който си бие инжекции с морфин, за да намали болката – има рак в терминален стадий. Нямайки, какво да губи, на няколко пъти, героят му тенденциозно „издава“ строга пазената от американските му началници тайна – през септември ще бъде извършен военен преврат и много хора ще бъдат убити. Годината е 1973, държавата е Чили, а името на президента е Салвадор Алиенде.

Филмът е забавен, умен, тъжен и още повече смешен. Както винаги при Макдона диалозите са убийствено точни, а произнесени от Малкович и Сам Рокуел – просто великолепни ! След премиерата се появиха и първите прогнози за наградата Coppa Volpi („най-добър актьор“) и за възможен „Оскар“. Естествено, за Малкович.

На пресконференцията той заяви, че, със или без награди „не планира да се пенсионира и че ще продължава да прави това, което обича.“

Ден преди това, фестивалът стартира с Ink на Дани Бойл, филмът в който през 1969 Рупърт Мърдок купува британския The Sun и го превръща в най-успешната машина за невиждани до този момент огромни тиражи. В центъра на филма обаче е поставен не толкова Мърдок (Гай Пиърс), колкото необуздано зависимия от собственото си его редактор на вестника Лари Ламб (Джак О'Конъл). Именно той е човекът, който заменя предоставянето „само“ на новини на публиката с безцеремонното налагане на провокативни истории за убийства и секс. Филмът на Бойл е нервен, но и далеч над това - истеричен е. Всички актьорите играят на пределно висока скорост. Постоянният им транс поставя днешните зрители в състояние, близко до това на някогашните. Това, предполага се, е била целта.

Усещането е, че показвайки преминаването на всякакви морални граници, в името на тоталното владеене на „масите“, Бойл не визира само миналото. Приликите с днешния ден са очевидни и най-вероятно, именно заради това филмът е избран, за да постави критичния, начален тон на конкурса. Независимо от аплаузите обаче, той предизвика и раздразнение. Причината? Оказа се доста конвенционален. А това няма как да бъде простено на най-великия пънк режисьор на британското кино.

Благочестивият Вернер Херцог и любопитният му, странен, леко скучен, но пък и умилителен Bucking Fastard показа две сестри близначки, които не само говорят едновременно, сънуват едни и същи сънища, но се влюбват в един и същи мъж. В ролите са истинските сестри Кейт и Руни Мара, които за първи път играят заедно.

Режисьорът сам определи изпълнението им като „безпрецедентно“. Напълно вероятно е неговата оценка да съвпадне с тази на журито – поделена Coppa Volpi за женска роля!

Интересен е фактът, че Херцог посвещава филма си на вече покойния Дейвид Линч. Режисьорът сподели, че въпреки различията си, двамата са имали взаимно и „много дълбоко разбиране“ за творчеството си. „Това е филм, на чиято премиера бих искал Дейвид Линч да бъде с мен“... Да можехме да върнем колелото на времето назад и да го поканим тази вечер“ – с много емоция сподели на пресконференцията си режисьорът.

Филмът се хареса на едни, но остана енигма за други. Но това не изглежда да впечатлява този радващ се на страхотно уважение, последователен и упорит немски режисьор – хем е напълно различен, хем остава верен на типичния си съзерцателен стил.

Все пак, името, което завладя умовете на зрителите е едно. Малкович. ТОЙ Е!

Павлина Желева

специално за „19 минути“