Той забелязва татуировката на ръката ми. Това са инициалите на починалия ми брат, изписани с морски флагове.

„Това е брат ми. Почина преди няколко години.“

„Майк. Внезапен инфаркт. Четирийсет и шест. Обичаше да плава.“

Пит ме пита от колко време е татуировката. Когато казвам „около пет години“, той веднага отговаря:

„Тъкмо стигаш до момента, в който можеш да го преглътнеш.“

Сякаш го е почувствал. Сякаш е човек, който познава загубата.

„Мисля, че скръбта вероятно е най-изравняващата от всички емоции.“

Той казва, че загубата е най-дълбокото нещо, което човек може да преживее, а самотата след нея е най-голямото мъчение.

„Човече, ти си на петата година. Петата година — тогава просто започваш отново да дишаш.“

Разговорът преминава през рак, развод, Алцхаймер и кучета. Пит разказва за жени в Африка, които се усмихвали, готвели и разказвали смешни истории, макар че много от тях били видели как бащите и братята им са убити.

След смъртта на майка му миналата година той говори с баща си редовно. Ще пътува до Мисури, за да го посети. Ще седят на верандата, ще гледат светулките и ще говорят за жената, която вече я няма.

„Ние сме хора от провинцията. Не навлизаме в дълбочина. От време на време една реплика стига до сърцевината и после продължаваме.“

Пит признава, че понякога е прекалено емоционален — може да бъде дълбоко ядосан или дълбоко щастлив — и би искал да бъде по-равен.

Една приятелка му казала, че може да стане по-уравновесен, но добавила, че вярва в човешкия опит и в това да почувстваш всичко — екстремните върхове и най-дълбоките падения.

„Това ме освободи. Ще спра да се чувствам така, сякаш има нещо нередно в това.“

После Пит говори за най-тъмния период в живота си.

Той казва, че никога не е бил човек с постоянни самоубийствени мисли и се определя като „вроден оптимист“. Но признава, че е имал един кратък период, когато болката била толкова потискаща, че е могъл да си представи физическото усещане на куршум в главата като облекчение.

„Сега разбирам самоубийството в смисъл, че е просто облекчение. Просто търсене на облекчение от болката.“

Той подчертава, че инстинктът за оцеляване при него веднага се е включил.

„Този живот не е лесен.“

След това разговорът стига до причината за тази болка.

Пит пита дали става дума за „детски неща“.

Отговорът му е:

„Семейни неща.“

Повтарям думите му. Той ги повтаря.

„Семейни неща. Можем да го оставим така.“

В стаята настъпва промяна и темата остава там, без повече обяснения.

Футболистите изпълняват дузпи.

„Ето защо спортът е великото нещо. Цял един живот в една минута.“

Пит разказва и за деветте купички за матча, които е купил, когато за кратко се е запалил по японския чай.

„Каквото и да правя, съм изцяло вътре.“

Оказва се, че не може да завързва папийонка. На наградните церемонии използва клипс.

„Получил си „Оскар“ с папийонка с клипс.“

„Сто процента.“

След това разговорът се връща към пътуванията. Пит признава, че е ужасен в приготвянето на багажа. Приятелката му Инес де Рамон е много по-добра и дори подрежда дрехите в хотелските чекмеджета. Той казва, че се учи.

„Beast“ е заснет в Нова Зеландия заради данъчните облекчения.

Това води до разговор за AI и филмите.

„Има много съпротива срещу AI, но AI ще бъде точно онова нещо, което, ако се използва като инструмент, ще помогне на среднобюджетните филми — от 40 до 90 милиона долара — да бъдат направени.“

Пит е попитан дали AI би могъл да замени актьор като него.

Той обмисля отговора:

„Зависи кой го създава. Кой стои зад него, кой разказва историята. Кой казва: „Искам да видя тази емоция от него“, и после насочва AI в тази посока.“

Но крайният продукт може да не съдържа неговите избори и открития като актьор.

Той разказва, че през последните 20 години е бил сканиран за различни филмови нужди и винаги е имал клауза в договорите си, че притежава сканиранията и те трябва да бъдат унищожени.

„Трябваше да ги запазя!“

Идеята за AI версия на Брад Пит е особено интересна, защото истинският Пит постоянно търси нещо, което никога не е правил — нещо, което още не е част от неговия „алгоритъм“.

Той е чул AI песен, която била много добра, но казва, че човешкият глас остава различен.

„AI не може да направи това.“

Той си спомня концерт в Париж с Флий и Том Йорк, които изпълнявали Marvin Gaye.

„Беше извън всякакви класации, пълно с радост.“

Това е разликата, която той усеща между алгоритъма и живия човек.

Esquire