Искам да изкрещя към цялата държава и към цялото общество.

Нормално ли е, след като баща ми почина, аз да трябва да го откарам в моргата? Починал е към 5:00 сутрина и разбирам в 11:30ч че е още е в стаята си покрит с един чершаф.

Нормално ли е човек да преживява това в най-тежкия момент от живота си? В каква държава живеем? В какво общество сме се превърнали? Баща ми лежа в Окръжна болница – УМБАЛ Пловдив, в отделенията Ревматология и Ортопедия. Не искам да разказвам всички подробности за престоя му там, нито всичко, което видях и преживях. Не искам и да съдя никого. Защото знам, че нашият истински съдник е Господ. Той най-добре знае кой какви дела върши и кой как живее. Затова не искам да посочвам виновни и да обвинявам. Мога само да кажа, че видях отношение към баща ми, което ще помня цял живот. А краят… беше наистина зловещ. Питам се само едно: Защо хората, които са поставени на такива постове в болниците, са там? Каква е тяхната мисия? Какво е тяхното призвание – пред хората и пред Господ? Болницата е място, където човек отива с надежда за помощ и лечение. Място, където трябва да има човечност, грижа и състрадание. Днес не пиша това само като дъщеря, която тъгува за баща си,или да се жалвам.

Пиша го като човек, който се пита докога ще приемаме подобни неща за нормални. И отправям един искрен призив към всички българи, които живеят в България: Пазете се. Грижете се за здравето си. Опитвайте се да живеете по-спокойно и по-здравословно. Защото човек отива в болницата с надежда да намери спасение и лечение. Но след всичко, което преживях и видях, в мен остана едно много тежко усещане – че понякога мястото, където търсим надежда, се превръща в място, където тя угасва….

И когато загубиш баща си… болката е огромна…. Но още по-страшно е, когато в най-тежкия момент осъзнаеш, че си останал сам срещу една система, която е забравила какво означава човечност… Дано никой друг не преживява това, което преживях аз.

Почивай в мир и светъл да е пътя ти татко!

Татяна