Белиз е може би най-непознатата поне у нас държава в Централна Америка и може би – една от най-малко популярните на планетата. Много е смешно да се види червена лондонска телефонна кабинка насред палми. Но миналото на английска колония в прегръдката на Мексико е обрекла местните да бъдат мултикулти – хем латинос, хем англофони. Насред прекрасни пустинни плажове, облечени от едната си страна в мангрови гори.

Най-ценното: безкрайното спокойствие. В Пекин е име на централен булевард, на който беше местният ми хотел и – повярвайте – там няма нищо общо с покоя. В Белиз е реалност.

Представете си на всичкото отгоре, че наоколо летят вълшебни сини пеперуди. Сини, докато летят, защото – прибрали криле – окраската им отвън напомня леопардово. Наколо прихвъркват и бърорят най-шарените папагали, които съм виждал в 105 страни. Има и тукани. А по земята пълзят доста големи игуани. И всичко това в естествената си среда.

Но пък и досами огромни бели плажове, опитомени за туристите, които разполагат с всички удобства. Например чадъри и специални къщички, които осигуряват сянка отвсякъде, при това леко ретро за разкош. Басейни, в които има не само барове, в които човек да пие нелошия и напълно непознат местен ром, но и баровете имат изградени столчета и масички не просто до тях, но и навътре в плувната зона.

Апропо, тукашните хора пият доста сладникав пунш от ром със сок от плодовете на джунглата, но никой не ви пречи и няма да ви откаже да направи и класически любим коктейл като Дайкири или Мохито.

На нашия плаж имаше и кула, от която изстрелваха желаещите да полетят над плажа и океана и да финишират с наистина голяма скорост някъде насред мангровата гора от другата му страна. А на марината в близост видях за първи път специално пристанище за джетове, което виждате на снимка към текста. Само за джетове. Които мнозина яхат за разходка в открития океан, без да има опасност да блъснат някого - от кея излизат направо в Атлантика.

И, като стана дума за океана, според местните тук е най-големият бариерен риф в света. Мнозина неместни оспорват това твърдение, като смятат австралийския Голям бариерен риф за по-голям.

Вместо да спорим, натоварихме се на ултра бърза моторница, возени на която с някаква страшна скорост имахме чувството, че ще ни отвее супер мощният вятър, образувал се межу частните островчета навътре в океана. В един момент, когато скутерът спре, човек попада в друго измерение, щом скочи във водите на океана. Воден от местен гид, плува навътре, гмурка се надолу, за да разгледа коралите с височина на дървета, яркоцветните риби, да извади - и после веднага да върне на мястото им – най-огромните рапани, които е виждал, та и някоя морска крастаица. Един час плуване в океана, който помага, освен да заслужи обяда или вечерята си, харчейки с удоволствие 700-800 калории, да се почувства истински щастлив и частица от тукашната удивителна природа.

Като стана дума за храна, нямаше как да не опитаме и шоколода – по тези земи са живели маите, които са създали този десерт. Честно ще кажем: не е нещо особено е любезният отговор. А нелюбезният е да го сравним със соцмарципана, както наричаха нещото, което имитираше шоколад и нямаше нищо общо с онова, което правят с бадемова паста в Австрия, Германия или Прибалтика. Където марципанът е изкуство.

Затова пък човек може да си купи сапун от шоколад – хитро изобретение, което добавя всичко полезно от какаото – тонус, антиоксиданти, антиейдж ефект, като го предава директно на кожата, без да поглъщаме и захар. ВИЖ ОЩЕ СНИМКИ ТУК!

Борис Ангелов