Невронауката показва, че хроничният стрес е едно от най-увреждащите състояния за човешкия мозък и тяло. Когато умът възприема въображаемите заплахи по същия начин като реалните, той поддържа стресовата реакция постоянно активна — повишава нивата на кортизол, увеличава възпалението и ускорява износването на сърдечно-съдовата и нервната система. С времето този вътрешен натиск причинява повече вреди от много външни рискове.

Психологията показва, че стресът не се определя от самите събития, а от това доколко смятаме, че имаме контрол върху тях. Когато вниманието е фиксирано върху резултати, които не можем да повлияем, мозъкът навлиза в цикъл на безпомощност. Това засилва тревожността, влошава вземането на решения и разрушава емоционалната регулация. Затова двама души могат да се изправят пред една и съща ситуация и да изпитат коренно различни нива на стрес.

Изводът е следният: най-бързият начин да изтощиш мозъка си е да се бориш с неща, които не можеш да контролираш. Насочването на вниманието към онова, върху което имаш влияние, незабавно понижава физиологичния стрес и възстановява когнитивната яснота. Овладяването на тази ментална граница не е пасивност — това е една от най-мощните форми на самосъхранение, с които мозъкът разполага.