Първия път, когато Лили Игнатова беше на гости вкъщи (голямата й любов, сега професор д-р в НАТФИЗ Ивайло Христов беше най-добрият приятел и обичан колега на втория ми баща), бях най-засрамен в целия си живот, а у нас са гостували всякакви известни личности и ние сме гостували на най-известните от онази епоха.

Бях на 10, но тутакси се влюбих в нея, колкото и трудно да ми беше да повярвам, че изобщо е възможно да я виждам на живо и то у дома, а когато се наложи да донеса нещо от кухнята, се спънах от вълнение, че ме гледа, и едва не строших съда, който пренасях. Няма звезда в България в момента, а и оттогава - досега, която са се е радвала на толкова чиста и наистина всенародна любов. Как го установих?

Вече се беше отказала от гимнастиката - след нейната първа и последна абсолютна титла от Европейското първенство във Флоренция, а софийският и летният сезон бяха отминали. Няма да забравя едно последващо пътуване, започнало с песни в жигулката на Ивайло. Спря ни някакъв милиционер, Лили - която беше шашнат да види, му изпя: "Мильо, мильо, писанче...", а Ивайло го довърши с "Вамос Чиле карахо". Беше по почивните дни покрай тогавашния национален празник 9 септември 1987 г.: неколкодневна ваканция в Пловдив. Спяхме в Къщата на Ламартин в сърцето на Стария град. Тогава беше почивна "база" на Съюза на писателите, а ние я бяхме окупирали "по линия" на пловдивския им шеф Петър Анастасов - близък приятел на майка ми.

Днес сградата е ужасяваща развалина, което е голям срам и позор за управляващите този град и българската култура 35 г..

А тогава беше вълшебство. Беше като приключение в стар замък за мен като дете. Помня прекрасния двор с лимони, скърцащите 2-вековни легла и гардероби, биещата от ранни зори камбана на най-близката църква, старите миндери и чардаци. Както и излежаването на меките мебели пред телевизора в "модерната" холно - трапезарна част.

Почти не излизахме, не и от Стария град, където не се мяркаха местни хора. Иначе всяка поява на Лили по главната улица например водеше до светкавичното събиране на цели митинги със стотици хиляди хора - най-буквално, които искаха да докоснат Лили и да й вземат автограф.

В онази епоха, възпитаваща скромност и прилежно поведение, която беше и на организация във всичко, хората бяха много по-резервирани и доста повече спотайваха емоциите си. Нямаше социални медии, които предварително да съобщават къде ще се появят известните личности и да следят всяка тяхна крачка.

Чак такова чудо като истерията по Лили не бях виждал. Особено неорганизирано.

Най-досадно беше, когато ние с Лили, като две деца, измолвахме "големите" да ни заведат на сладкарница, а те малко се нервираха, понеже ха седнем, ха събирахме цялото възможно народонаселение, което се привличаше от нея като рояк.

Накрая установихме къде да ходим, за да бъдем всички доволни. И досега, когато пристигам в Пловдив, винаги спирам първо на Тримона. Там и днес е едно от малкото места, където хем има къде да паркирате отпред, хем да ядете добре за стандартите на града. На същата тази (остъклена през последните години) тераса, ние двамата с Лили ядяхме сладолед. Тогава не беше като сега с много видове "джелато" и други глезотии. Имаше просто: сметанов, шоколадов, ванилов и розово боядисан уж плодов. В по-елитните соцзаведения ги смесваха и наричаха микса "мелба", като "за разкош" бучваха отгоре бишкота и поръсваха с няколко капки сладко. В Тримона обаче добавяха захаросани ядки. Е, за тези захаросани ядки умирахме!

Покрай мелбите и изблиците на народната любов, Лили беше малко тъжна. Тогава се чудех защо.

После, с времето, си дадох сметка, че да стигнеш върха си на 21, както се случи в нейния живот, да имаш цялата слава на света (защото по онова време парите нямаха значение, а тя коли и апартаменти вече беше получила за титлите си), е едновременно благословия и проклятие.

Защото: нагоре - небе, както се казва.

Т.е. пътят е право надолу.

Как се развиха нещата?

Тя се раздели с Ивайло, срещна 2 месеца след 10.11.1989 г. италиански благородник, който я направи маркиза.

Ала този привидно нов връх се оказа мираж:

настанена първо в дома на стария си познат Тодор Живков - резиденция Банкя, освободена от него със свалянето му от власт на същия този 10 ноември, после за малко и в митичната Каза бланка на Жени Живкова на ул. Сан Стефано с фаталния номер 13 в сърцето на София, завършила този епизод след скоростната смърт на съпруга си сама, без нищо и сред 4-те му сестри - стари моми, в техния, но не и на Лили замък в Лугано.

Тя признава, че не е осъзнавала какво й се случва в тези 4 и нещо години.

И после, паднала на земята в реалния живот. Далеч от титлите - спортни и благороднически.

Една маркиза с 19 световни и европейски златни медала в малка панелка на 19-етажен блок в жк. Вече на 60.

В какво се превръщат мечтите, както гласеше заглавието на един филм.

"Знам цената на успеха. Особено на огромния успех - тя е страшна": Лили Игнатова пред EVA.

Борис Ангелов