"На моя малък голям приятел Борис с обич", гласеше това, което ми написа Георги Парцалев, като сам ми предложи да ми надпише картичка с автограф - такива се раздаваха преди почти 40 години, седнал до мен на купон в клуба в мазето на Сатирата. Днес той става на един век.

Автографът му стана един от двамата ми най-ценни - другият, който също не бях взел, а ми го донесе втория съпруг на майка ми, беше от Христо Стоичков, тогава само родна, още не световна звезда, който изчезна след едно гостуване вкъщи на Светла Петрова, ако я помните.

През годините "набрах" автографи и от Робърт де Ниро, и от Леонардо ди Каприо, и от кого ли не - работата ме срещна с повечето големи световни звезди през последните 25 години.

Но тези двата автографа - на Процалев и на Стоичков останаха най - ценни за мен...

Но да се върна на момента.

Не можех да повярвам, защото при соца всички израствахме с образите на народните артисти от точно този театър - те бяха най-големите звезди в републиката. Вече бях летувал на къщата на театъра в Балчик, покрай нашите, с Калата, Стояна, Коканова, Кольо Анастасов. Но Парцалев беше встрани от тях. Не беше от купонджиите в театъра, не беше и душата на компанията дори в онази вечер. Говореше си на различни теми с мен, едно малко момче, питаше ме разни неща, усмихваше се под мустак по-скоро под рефлекс, отпиваше по една мъничка глътка - не помня какво точно, не стоя много дълго и си тръгна.

От пръв поглед долових, че е добър човек, но с някак тъжна усмивка. По-късно разбрах от разговор на нашите с някой от техните приятели, че е болен. Доста болен. Влизаше и излизаше от Правителствена болница. А докато от училище бяхме на Зелено училище в правителствената станция на Пампорово, една вечер по новините казаха, че е починал.

Беше 10 дни преди падането на Тодор Живков. Сякаш една епоха наистина приключваше с двете си най-знакови лица. С два от символите си. 2 от 3 - третият беше Лили Иванова, също народна артистка и оставена "контингент на Правителствена болница" даже след развода си с Янчо Таков. Но тя продължава да пее. И то напоследък все същите песни...

През последните години, последните 5, даже преди да се разболее тежко, почти не даваха роли на Пацо, както го наричаха - по същия начин, както казваха на още 3-ма актьори в същия театър: Константин Коцев, Георги Кишкилов и на втория ми баща Пламен Сираков.

Не даваха кой знае какви и на другите "различни", които в Сатирата бяха немалко - вече всички покойни.

Нямам представа дали това е било спуснато "от партийното и държавното ръководство", което винаги е харесвало най-много Георги Калоянчев - първия и единствен актьор с частен Мерцедес, не просто народен артист, но и единствения герой на социалистическия труд в своето съсловие - върховното соцзвание.

Не само Дон Кихот, и другите големи роли в театъра, за които е мечтал, са се разминавали на Парцалев неслучайно.

Последен от своето поколение на суперзвездите на онази епоха беше възнаграден с най-чаканата и най-престижната при соца титла "народен артист".

Публиката със сигурност не е знаела тези работи, но също със сигурност ги е чувствала.

А тя всъщност най-често срещаше именно него и Стояна (именно тя е сменила след смъртта му предишната му дуетна половинка и откривател на самодееца от дълбоката провинция за голямата сцена Енчо Багаров), понеже те обикаляха постоянно като двойка по "халтури".

Зад тази дума стоеше онова, което днес е наричано с по-безличното "участия" и като понятие го свързваме най-вече с чалгата. Тогавашната естрада не включваше само "лекия жанр", както тогава критиката наричаше "забавната музика". Но и сатиричните миниатюри, изпълнявани от хора, определяни от конферансиетата с позабравеното днес друго понятие "хумористи".

В естрадата бяха големите пари - понякога десетки пъти повече пари на месец, отколкото изкарваха средните българи. Немалко актьори, които имаха много ангажименти в театъра, поради което почти не успяваха да правят халтури, благородно, а и не чак толкова, завиждаха на колегите си, които заработваха сериозни за онова време суми. А Парцалев имаше двойни на другите хонорари, наред с Емил Димитров, Лили Иванова и Йорданка Христова.

Естрадата си беше цяла икономика. Имаше организатори, нещо като онова, което навремето наричахме "импресарио", а днес е "агент" и още по-често "продуцент". За естрадата работеха, също халтурно, най-популярните автори - публицисти от редакциите на Радиото ( там си имаше и ресорна Хумор, сатира и забава, известна с абревиатурата си ХеСеЗе) и вестниците, пишещи срещу скромните си заплати по редакциите фейлетони, остри материали и ярки очерци. В свободното си време, същите творяха "хуморески", "сценки" и т.н., които понякога бяха наистина смешни, но в повечето случаи биваха истинска чалга.

Актьорите в движение и според реакциите на публиката ги преработваха. Често добавяха свои мисли и шеги, особено добре приемани, когато по езоповски успяваха да внмъкнат някоя плаха критика на соца. В повечето случаи - за стоков дефицит или друга подобна всекидневна проблематика. Малко еснафско, но такова беше времето, такива бяха и естрадите - стадиони, "актови зали", заводски и учрежденски столове, читалища и подиуми на градски и селски празници и събори...

Народният артист предизвикваше точно еснафщината - ДНК-то на соца, в реалния си живот.

Докато другите трупаха недвижимости, търсейки начини да заобикалят правилото всяко семейство да притежава само едно основно жилище, маскирайки другите си имоти като ателиета, крайградски вили и т.н., той живееше под наем. И досега бедните българи сме на челните позиции в ЕС по процент притежавани собствени жилища, като другите в челото на класацията също са държави от бившия соцблок.

Същинско предизвикателство към униформената система, което всеки ден можеше да се види от всички по най-популярната за разходки улица на онова време Раковски, в чиято малка пряка Стефан Караджа е Сатирата:

Парцалев "обличаше успеха" според съвременната максима, като винаги се появяваше показно елегантен - задължително със сако, с големи златни бижута и понякога дори с фишу за разкош - тогава носенето на шалчето под ризата се смяташе за белег на интелектуалеца с поглед отвъд Стената и Завесата. Може би и това му е носело завистници в артистичното общество, което беше бая поопърпано.

Другият такъв ярък екземпляр при соца беше Емил Димитров. Двамата споделяха, освен вкус към по-ярките дрехи и аксесоари, и обща страст към антикварните предмети.

Което, както си давам сметка сега, е било своеобразен бунт срещу системата, чиято уравновиловка и война с предметите на старата епоха и на лукса, беше превърната в култ.

Парцалевият бунт обаче беше още по-голям. Защото най-популярният актьор на соца колекционираше не само мебели и съдове, но и икони в рамките на един официално атеистичен режим. И не само не го криеше, както правеха други хора, но и правеше така, че всички да го разберат.

И накрая, една много важна разлика с Емил Димитров - остави всичките си притежания на музея на своя роден малък град. "Не от лудост, не за слава", както се пее в една балада на Тони Димитрова. А, за да има култура.

Борис Ангелов