Сърцето на Прованс е мечтано място за мнозина, а Арл е една от перлите на Окситан, заедно с Екс и Монпелие, които вече сме ви представяли. Ние тръгнахме за градчето заради най-красивите картини на Ван Гог, рисувани именно там, заради приятелството им с Гоген, който също е увековечил това място в прекрасните си творби.

ВИЖ СНИМКИ ТУК!

От София има пряк полет за Ница, откъдето с влака се стига за нещо като два и половина часа до Марсилия. Влаковете са на два часа, но нашият супер ранен сутрешен просто не мина. А от Марсилия за час и 4-6 минути по железните релси стигате до гарата на Арл. Ремонтирана, т.е. с нова чакалня, в която неясно как са отишили 8,9 млн.евро, както разбирате с почуда от инфотабло, без да виждате упоменатите на него асансьори и разни други работи, досущ все едно реконструкцията е правена у нас. На връщане ще споменем и други прилики с БДЖ.

Сега обаче напред към града.

Излезли от гарата, покрай павилионче за бургери, досущ като нашите будки от соца, стигаме до голямо кръгово кръстовище. Решаваме да не търсим къщата на Ван Гог, която трябва да е някъде тук, както и Кафе дьо ла Гар, където е рисувал проститутките и други работи. Да си ги оставим за десерт.

И поемаме през антични крепостни стени, оставени също като в Несебър за ограждане на стария град, като се отправяме напред към най-отдалечената ВанГогова забележителност - Кафе дю Нюи.

Улицата, която се дели на две при красива чешма, сама ни води към центъра на центъра на Арл, хем по пътя към кафенето - Арените.

Гигантският античен театър е многократно по-голям от пловдивския и е пълна сфера. Запазен е уникално добре с трибуните и всичко, без намеси от 20-и век, както е във втория град на България. Гледката и навътре към арената, и навън към града, реката край него и камбанариите на старите черкви, е наистина пленителна.

Излизаме и покрай кафенетата, заобиколили античния театър и пеещата и свиреща улична музикантка поемаме навътре по криволичещите каменни улички на стария град, тесни и романтични, малко италиански по стил, към кафенето. разсейваме се да вземем правилния според навигацията за пешеходци завой и се озоваваме на централния площад на градчето с огромен стар фонтан с удивително чиста вода, с импозантната имперска сграда на кметството и с прекрасна катедрала, разположена - странно, не на централно място, а на кюшето на пиацата. Усещането за Италия повече, отколкото за Франция или за недалечна Испания, е все по-силно.

Връщаме се към малкото площадче в съседство, на което са се събрали няколко типични средиземноморски ресторантчета. Повечето са събрали масите си под сянката на вековни дървета, които със сигурност пазят спомена за Ван Гог и Гоген.

Единственото заведение, което не работи на този площад е Кафе дю Нюи - нощното кафене, което Ван Гог е превърнал в една от най-красивите и най-скъпите си картини. Оказва се, че според местните, кой знае защо, заведението е затворено от години и никой не се грижи да поддържа спомена за славните времена на двамата велики художници, които са направили прочут този малък провинциален и провансалски град.

Напили се от мъка, превърнала се с течение на розето - местното вино, в радост, група възрастни северноевропейци пеят и танцуват с улични музиканти в латиноритъм. Базата им съседното до Нощното кафене заведение.

Ние пък, малко разочаровани, поемаме обратно да намерим поне другото култово ВанГог-овско и Гоген-ско място.

Връщаме се по обратния път към кръговото до гарата, водени от навигацията и се оказва, че посоченият адрес е на самия площад на името на отсядалия по турско и далия името си на къща в стария Пловдив поет Ламартин, откъдето минава цялото тукашно движение.

Обикаляме мястото няколко пъти, но двуетажна къщичка до моста, по който влаковете навлизат в Арл, познат и от картините на великите автори, няма. На отсрещната страна има нещо подобно, модернизирано в американо - аржентински стил, с паркиран отпред пикап, обаче номерът не съответства.

Разпитваме в двете кафенета наоколо, където тече сбирка на местния колоездачен клуб къде точно се намира къщата на Ван Гог. Никой не знае. Мъжете се подпитват един друг и изведнъж започват да се правят, че са спрели да говорят и да разбират английски и минават на диалект на френския. Така правят франсетата, когато са в неудобно положение - нещо не знаят или са взели пари, които не им се полагат, но не искат да ги връщат.

Влизаме в третия бар от поредицата, който няма маси навън. И веднага вляво от входа виждаме фреска със старата къща. Оказва се, че тя е бутната - такава една благодарност от Арл и неговите трудови хора към онези, които направиха града им световноизвестен.

На нейно място е направена кооперацията, на чийто партерен етаж е въпросния бар. Посетителите му, както разбираме от разговорите, не са хич наясно и изобщо не им пука на какво място си пият бирата и анасонлийката. Дори не са поглеждали няколкото фотоса на стената, черно - бели свидетелства на миналите години от момента, когато на този адрес са живели в тясна квартирка Ван Гог и Гоген.

Домакините даже не са се сетили да вземат от прочутите плетени столове като от прочутата картина, на която холандецът е изобразил своята стаичка с упоменатата мебел и кривото легло. А играят и ролята на също несъществуващото вече Кафе дьо ла Гар.

На тръгване, размишляващи как е възможно най-посещаваната туристическа държава в света - Франция, да си е позволила подобно забвение и да не е съхранила такива удивителни места, които биха й носили стотици милиони евро годишно, пристига с леко закъснение влакът от Авиньон. Претъпкан е като софийското или парижкото метро в час пик. Правостоящите са нагъсто навсякъде - не само покрай вратите. А предстои час и 6 минути пътуване до Марсилия, където сменяме влака в посока Ривиерата.

Бучащия котел от хора все пак поема и благодарение на климатика не се издушаваме. Но на третата малка гара по пътя машинистът слиза и обяснява на всяка врата, че ако правостоящите - неколкостотин души, не слязат, няма да поеме по пътя. И така стоим повече от половин час. Докато немалко пушачи и други нерваци все пак се оттеглят, без да помислят, че никой не гарантира, че идващият след 30-ина минути следващ влак може да е и още по-пълен.

БДЖ не е само. ФДЖ, това е шега - нарича се по друг начин във Франция, уверено върви към неговото / нашето дъно.

Борис Ангелов, Арл - София