Последната четвърт на XIII век е време на изпитание за Второто българско царство. Държавата, която при Иван Асен II достига своя териториален и политически апогей, едва няколко десетилетия по-късно се оказва разкъсана, обедняла и подложена на сериозен външен и вътрешен натиск. Българската корона е отслабена - царят вече не е безспорен суверен, а по-скоро "пръв между равни", често подвластен на волята на могъщи боляри, династични борби и чужди сили.

На този фон възкачването на татарския хан Чака на търновския престол през 1299 г. изглежда като дъното на политическия упадък. Син на прочутия военачалник на Златната орда Ногай и зет на българския цар Георги I Тертер, Чака пристига в България не като завоевател, а като беглец - но въпреки това успява да установи контрол над престолнината Търново. Българският народ, преживял десетилетия на междуособици, византийски и татарски нашествия, трябва да приеме факта, че в сърцето на държавата му седи чуждоземен "господар". Историкът Петър Мутафчиев справедливо отбелязва това като "най-голямото унижение", което българската държавност понася в този период.

Появата на Чака в Търново е възможна поради стечение на обстоятелства. След смъртта на Ногай в борбата за върховната власт над Златната орда, неговият син Чака е принуден да бяга. В България пристига с малобройна войска и със съюзник - Теодор Светослав, син на цар Георги I Тертер и дългогодишен заложник в татарския двор. С помощта на богатствата, придобити чрез брак с дъщеря на венециански търговец, Светослав печели благоволението на търновските боляри, и двамата влизат в столицата, принуждавайки регентите на младия цар Иван IV Смилец да я напуснат.

Интересно е, че Чака така и не е коронясан за цар на България. Не само поради факта, че е мюсюлманин, но и защото действията му не отговарят на традиционните белези на законен владетел - няма издадени монети, няма църковно признание, няма и дълготрайно управление. Въпреки това, за кратко време упражнява реална власт в Търново.

Историческата оценка за статута му остава нееднозначна. Традиционно българската историография го включва сред царете, позовавайки се на византийския хронист Георги Пахимер. Според него Чака, заедно със Светослав, завладява Търново и е признат за "господар". Именно след това, поради вътрешни съображения и желание да възстанови легитимната българска власт, Теодор Светослав организира неговото залавяне и екзекуция - Чака е удушен, а главата му е изпратена на новия татарски хан Токту като жест на примирие през 1300 г. С това нападенията на татарите срещу България приключват.

В по-ново време проф. Пламен Павлов предлага алтернативна гледна точка. Според него Чака никога не е бил реален български цар. Неговата поява в Търново е следствие от васалната зависимост на България спрямо татарите, но амбициите му са насочени не към българския трон, а към възстановяване на властта си в Златната орда. От тази гледна точка Чака е по-скоро временен фактор, приел ролята на "господар" по силата на военна обстановка и политическа нестабилност, отколкото действителен цар.

Ако гледаме на Чака през призмата на политическия контекст, той е символ на най-ниската точка на българската държавност - момент, в който престолът е лесно достъпен за външни сили, стига да разполагат с минимална военна или дипломатическа подкрепа. Но в същото време той е и своеобразен катализатор - чрез отстраняването му Теодор Светослав поема инициативата, слага край на татарското вмешателство и възстановява авторитета на българската корона.

Историята на Чака е урок по държавност - за това как вътрешният разпад прави възможен външен диктат, но също и за това как решителността и прагматизмът на един български благородник могат да обърнат хода на събитията. Чака остава в сянката на престола - нито цар, нито просто натрапник, а емблема на опасността, която грози всяка държава, загубила вътрешната си цялост и самоуважение.

Източник: Chronicle