Във вчершания ни лайфхак-текст обяснявахме какви са вътрешните ни затвори. Използваме препоръките на световноизвестния психоаналитик Пиер Дако. Важното според него е да не бъде превръщана и Целта в затвор. Защото често става въпрос за илюзия. В стих на Е. Сугарев същата теза е представена като:

„Върхът е цел, но не и смисъл”.

  Обикновено оправдаваме Целта, уж конкретна и постижима, със странични фактори:

„да успеем в живота” – абстракция, която е подчинена всъщност на чуждата оценка

„защото трябва да имаме цел” – догма

„защото, който не върви напред, изостава” – споменатият по-горе страх от изоставане, който може да се превърне и в комплекс

Всъщност цялата тази работа просто поражда непрекъснато напрежение – стрес – тревожност – страх – комплекси – неврози – психически и фицически заболявания.

Истинската цел е програмирана. Тя е вътре в нас, подчинена на логиката на нашия вътрешен компютър/глас/душа/съзнание/подсъзнание. Вървим към нея често и неусетно, тя е истинска и поради това е постижима. Обикновено я наричаме Съдба. А пътя към нея определяме като Интуиция.

Лесно се разбира афективно, защото в някакъв момент осъзнаваме, че това е Нашето, чудим се от колко време е била пред очите ни, без да я виждаме как уж несъзнателно сме я програмирали.
По пътя към истинската цел вътрешните затвори само могат да ни отклонят, смята Дако. Затова лайфхакът е Спонтанност. По ирония на съзбата, тъкмо нейното „кастриране” според него е основното постижение на западната цивилизация, която ни казва как да се държим, какво се предполага, че трябва да правим, накъде да вървим, какво да постигнем, даже какво да ядем и да пием, като ни заплашва, че ако не го правим, тежко ни и горко, с което ни комплексира, ако не сме едновременно най-умни, най-красиви, най-силни и т.н. на света, което, разбира се, е непостижимо.

Всъщност, за здравето – психическото и физическото, важното е НЕ винаги, а възможно по-рядко  да спазваме „самоконтрол”, „възпитание” и да се страхуваме от общественото мнение, което все пак не е Бог. За да можем да изхвърляме душевните токсини и да се презареждаме с чиста енергия.

В противен случай задръжките, които се превръщат в нездравословни, водят до вътрешна и външна скованост, изтласкване на емоциите, робуване на затворените системи и вътрешните затвори, които в определен мометнт изригва като гняв, във физическа и физиологическа опасност за нас и за другите около нас. Обикновено това е моделът за създаване на престъпно съзнание на прикриваната „външност” и разядената „вътрешност” на личността и нейното поведение и цялостно състояние – раздвояване, което е неспоимо отново.

Лишаването от спонтанност е лишаване от възможността за хомеостаза – спокойствието и равновесието, към което в крайна сметка се стремят душата и тялото. Липсата на спонтанност е война за саморазрушаване срещу човешката природа. Спонтанността е пътят за освобождение от вътрешните ни затвори и от външните, построени от обществото във вид на схеми и системи, към които според него сме длъжни да „принадлежим”.

Завръщането към спонтанността не е лесно, тъй като е свързано с преодоляване на признат или не Страх. Елементарен пример, който дава Дако е Сламката и гредата – онова, което не одобряваме, даже осъждаме в поведението на другите, често е осъзнавано, но не признавано вътре в нас самите. Истината е, че често: „Той е виновен”, всъщност е „той беше предизвикан от мен да постъпи по този начин, но нямаше как да не реагирам срещу това, защото бих признал, че и аз не съм прав”. Получава се снежна топка на гнева и страха. Причинена от отричане на вътрешно признание на истина за нашата личност.