„Това е странен, много тежък процес на създаване, в който през мен минаваше цялата болка и страх, която полето на обществото излъчваше, а платното го поемаше и пръстите ми го оформяха като абстрактен образ. Образ на нашата тревога, неизказаност, незнание, несправяне и недоумение, както и силата и вътрешния ни потенциал, който е и единственият ресурс, с който, ако се свържем, ще минем през всяко изпитание. Преминаваме през много сложен житейски етап и често губим връзка с реалността и собствените си устои. Но когато подаваме ръка някому, неусетно се свързваме с най-ценното – човечността“, казва Юлия Банкова.

Според нея, в подкрепата оставаме заземени, което ни помага да подредим приоритетите си дори в ситуация като днешната, а това означава, че осъзнато бихме могли да се свържем с потенциала на живота ни, а не с другата му крайност – отрицанието и страха. Хората с интелектуални затруднения не искат много: само възможност да бъдат в живота, с което ни дават големия урок – да оценяваме всеки един момент тук и сега, твърди Банкова.

В предговора към книгата Юлия споделя: „COVID, освен всичко останало, се превърна в символ на кризата на много и различни нива. В практиката си на терапевт се докоснах до страховете и паниката, до гнева и невъзможността да се упражнява контрол върху ситуацията.

Наблюдавах ескалиращото напрежение в семейната система, пропукването на партньорските отношения, драстичното нарушаване на връзката между родители и деца. Всъщност, ако ние не сме във връзка със себе си, трудно можем да осмислим как да преминем през каквато и да било криза, различна от вирус. Ако атмосферата в дома не предполага диалог, равнопоставеност, топлина и уют, тогава къде бихме могли да се чувстваме защитени до степен да имаме трезва преценка за токсичността, нахлуваща отвън.

Как се справяме в моменти на криза с емоциите си, което е и огромен урок за децата ни. Какъв пример им даваме как да посрещат трудности, защото всичко, което се случва в момента, е и нашето общо бъдеще. Темите са различни, защото и „маските на кризата“ се оказаха изненадващо много. Думите идваха от сърцето ми, защото съм и майка, и съпруга.

Терапевт. Не съм съветник или гуру, а човек, който ежедневно резонира с болката на малки и големи, както и с тревогите в семейството ми. Позволих си да запазя обръщението в началото на всяка тема, защото в работата ми по време на извънредното положение установих колко важно е за всеки да бъде подкрепен с нещо малко. За да усети, че са забелязани тревогата и нуждата му от най-простичък човешки контакт, в който се случват и чудесата на осмислянето, успокоението и мъдростта“.